Какво е сатанизъм – обяснено от сатанист

В последните дни темата за сатанизма отново привлече медийно внимание – този път чрез видеоклипове и интервюта, в които различни личности обсъждат какво представлява тази философия, колко е „опасна“, и дали има такива хора в българското общество. Получих множество линкове към видеа от YouTube-канал, в който водещ разговаря с човек с маска, който се представя за сатанист.

Не съм гледал нито интервюто, нито видеа от ТикТок канала на госта. Нe познавам човека и не съм запознат с неговия стил или намерения. Не знам в каква светлина е представен сатанизмът там – дали като култ, провокация или сензация. Но като човек, който следва тази философия цял живот, и който е направил опит да регистрира сатанизма като вероизповедание в България, изпитвам необходимостта да напиша тази статия.
Целта ми не е да убеждавам или да търся последователи. Искам просто да внеса яснота, да изчистя митовете и да споделя гледната си точка. И съм сигурен: някои от вас, които ще прочетат тези редове докрай, ще осъзнаят неочаквано, че винаги са били скрити сатанисти – просто досега не са имали правилните думи да го изразят.
За съжаление, в тази статия ще трябва да направя нещо, което принципно избягвам, и това е да давам примери от личния си живот. Но понякога именно личната история е най-честният път към истината. Затова ще бъда прям. Не вярвам в църквата, и не вярвам в нейния бог. И това е заради причини, които заслужават да бъдат чути.
Нека започнем от самата основа. В историята църквата е имала просто правило: всичко, което не одобрява, се нарича „езичество“ или „сатанизъм“. А всеки, който ѝ пречи или поставя под съмнение властта ѝ, логично става „езичник“ или „сатанист“. Така тя е защитавала себе си не чрез истина, а чрез етикети.

Малко хора знаят, че думата „Сатана“ произлиза от иврит и в буквалния си смисъл означава „противник“ или „обвинител“. В Стария завет тя се появява не като име на конкретна личност, а като функция – този, който поставя под съмнение, който изобличава. С други думи, Сатана не е зъл – той просто не е съгласен. И това е достатъчно, за да бъде заклеймен. Затова вярвам, че разказвайки защо не приемам църковната истина, мога да покажа и защо сатанизмът е философия, а не проклятие. Това не е история за отричане – това е история за пробуждане.

Да започнем отдалеч; Последният ледников период е бил преди около 12000 години. От тогава до сега антрополозите са преброили, че са съществували около 15000 религии и вероизповедания. Християнството и неговите канони са на по-малко от 2000 години – погледнато по този начин е доста странно, че толкова много хора се кълнат, че то е истинската религия, нали?
Християнството започва пътя си като юдейска секта. Библията, която всеки вярващ цитира като доказателство за своите най-дълбоки съмнения и вярвания, не е паднала от небето, а е написана от хора, като всяко нейно Евангелие е внимателно преглеждано и редактирано, за да съвпадне с нуждите на авторите му. Нейните текстове са писани от около четиридесет автора. Библията не е написана наведнъж, а е преписвана, редактирана, превеждана и разширявана в продължение на поне хиляда години, и всичко това е било с политическа цел или с цел разрастване на религиозната власт. Официалният канон на Библията е финално утвърден едва през 397 година в Картаген. Нека напомня, че в нея не намират място Евангелията на Енох, Юда и Мария Магдалена. Най-голямото доказателство за нейните безкрайни редакции са свитъците, които са намерени в пещерите на Мъртво море – те показват напълно различна философия от тази във версията на Библията, която имаме в момента.

Статуя на Константин Велики
Изображение: AtlasObscura
https://www.atlasobscura.com/

Един от най-дълбоките страхове на християнството е да не бъде разобличено като политически инструмент, защото се стреми да бъде възприемано като мистично учение, извисяващо се достолепно над властта и времето. Но историята говори друго. До IV век християнството е забранена и маргинална секта, разпространявана основно сред неуките, бедните и селското население. Това били хора, които не познавали митологията, философията и култовете на древния свят, затова не осъзнавали, че основите на новата вяра са заимствани от същите „езически“ традиции, които тя по-късно ще обяви за еретични. В началото на него век, Римската империя е в упадък – разтърсвана от вътрешни конфликти, бунтове, морален разпад и отслабване на вярата в старите богове. На фона на тази криза, император Константин Велики осъзнава възхода на християнството като масово движение и го използва като политическа стратегия. С Медиоланския едикт от 313 г. той легализира християнството, давайки му статут на защитена религия. Това не е духовен акт, а ход за овладяване на тълпите чрез нова, централизирана и удобна вяра.

Само осем десетилетия по-късно, по време на управлението на император Теодосий I, християнството не само е официално признато, но е наложено като държавна религия на цялата империя. Това действие не е израз на вяра, а акт на отчаяние и контрол, с който Рим предава управлението на църквата. Така започва краят на древната цивилизация и началото на ерата на църковния мрак. От този момент започва систематичното унищожаване на древни храмове, светилища и извори на знание. Християнството се е изграждало върху принципа: „Преди нас нямаше нищо, след нас ще е само тъмнина“. Именно с това оправдание църквата започва да унищожава всички ценности и артефакти, които са били почитани преди нейното възкачване на власт. Така светът губи и великата Александрийска библиотека – едно от чудесата на античния свят, в което са се съхранявали ръкописи и артефакти от древна Персия, Вавилон, Египет, Гърция и Индия. Не е пощаден и храмът на Серапис в Александрия – светилище, обединяващо гръцката и египетската мистика, пълно със статуи на богове и писания, които никога няма да бъдат възстановени. Заради тези действия днес познаваме древния свят само благодарение на догадки, легенди и руини. Истинската история на човечеството – с неговите култове, богове, мистерии и знание, е била заличена от една религия, която претендира да носи светлина, но се превръща в погребален химн за знанието.

Цветово изображение на горящата Александрийска библиотека от 19-ти век. (Снимка: Science History Images / Alamy Stock Photo),
https://www.livescience.com/

След като получава политическа легитимност, църквата постепенно се превръща в милитаризирана институция, която използва своите канони и догми не за просветление, а за завоевания, насилие и унищожение. Не е нужно да припомняме детайлно т.нар. кръстоносни походи, които се представят като свещени мисии, а в действителност са грабителски военни кампании, прикрити под булото на мистични търсения и „изкупление“. Но е важно да отбележим, че тамплиерите са били прогонени от нашите земи от цар Иван Асен II.
А какво да кажем за Светата инквизиция – една от най-мрачните институции в човешката история, която претендира, че прогонва демони, но всъщност изгаря хора, книги и цели философии, които не се вписват в нейната рамка?

Един от най-шокиращите примери за религиозен фанатизъм, довел до необратима загуба на духовно и културно знание, е делото на францисканския епископ Диего де Ланда. През 1562 година, по време на мисионерската си дейност сред маите в Юкатан, той нарежда и лично надзирава изгарянето на над 40 ръкописа – свещени книги, написани от маите с йероглифна писменост. В доклада си съобщава с гордост: „Открихме, че те държат много книги със символи, и понеже не съдържаха нищо, което да не беше суеверие и заблуда на дявола, ги изгорихме всички.“ С това действие е заличен цял корпус от познание – митология, астрономия, медицина, история и ритуали на цивилизация, чиято наука в много аспекти е изпреварвала тази на Европа по онова време. Това не е изолиран случай – има стотици подобни примери. Унищожени са храмове, статуи, текстове, езици, светилища и цели култури – все под претекст, че истината идва само от един източник, а всичко останало е греховно.

И докато светът забравя, Ватиканът пази. Малкото запазени артефакти, древни ръкописи и окултни документи се съхраняват зад стените на Папския архив – място, до което дори главата на римокатолическата църква няма пълен достъп. Това повдига въпроса: ако не папата, то кой има право да знае?
Нека продължим напред. Наясно съм, че много хора, които ще прочетат тази статия, няма да харесат написаното. Но нека бъде ясно: всичко, което казвам тук, е факт. И ако съм спестил нещо, то е единствено от благоприличие, не защото липсват доказателства.

Докато църквата унищожава миналото, тя изкусно намества своите канони и традиции в старите вярвания и на тяхно място налага своите. Пример за това е раждането на Христос. Всички празнуват Рождение Христово на 25.12, но това не е правилната дата. В Библията не се упоменава точна дата, но поради факта, че са намесени пастири и зелени поля, се смята, че Христос е роден през пролетта. Датата 25ти декември е избрана през IV век, не по религиозни, а по политико-културни причини. Тя съвпада с древния римски празник „Dies Natalis Solis Invicti“ – Рождество на Непобедимото Слънце – почитан от култовете към Хелиос, Сатурн и други слънчеви божества. След като християнството става официална религия на империята, църквата умишлено избира тази дата, за да замести езическите празници със свои и да улесни покръстването на населението. Така Коледа става синкретичен празник, в който слънчевата символика и архетипът на светлината се пренасят върху образа на Христос, без да има историческа основа.

Остара (1884) от Йоханес Гертс. Богинята лети през небесата, заобиколена от вдъхновени от Рим путти, лъчи светлина и животни.
Johannes Gehrts (1855–1921) – https://archive.org/details/walhallgermanisc1888dahn/

Да поговорим и за Великден? Той също е свързан с езически празник. Датата му не е фиксирана, а се определя по лунно-слънчев принцип – първата неделя след първото пълнолуние след пролетното равноденствие – нещо, характерно за предхристиянските ритуали. В древна Европа по същото време се чествал празникът на богинята Еостра (Ēastre) – олицетворение на зората и плодородието. От тук идват и днешните великденски символи: яйцето (нов живот) и зайчето (плодородие). Самото име на празника в английски – Easter – е наследство от тази богиня (бел. ред. Остара на старонемски). Християнската църква адаптира тези езически традиции, за да наложи идеята за Христовото възкресение, заменяйки природния цикъл с догматичен такъв.

Могат да се дадат още много примери, но е по-лесно да направим обобщение от къде е преписвало християнството:

• Персийският Зороастризъм – борбата Бог – Дявол, Апокалипсисът, съществуването на Ад и Рай за лошите и добрите хора. Ангелогията и Демонологията са преписвани буквално и дословно, като са сменени само имената на главните герои. Зороастризмът е учение на близо 3000 години, но явно идеята за Ад и Рай все още се продава добре?
• Римският Митраизъм – от тук са взети доста ритуали, както и фактът, че спасителят е роден от девица и е последван от 12 апостоли. От тук е заимстван и празникът на великото слънце, за който споменавам по-горе. Митраизмът е бил популярен сред армията на Рим.
• Египетските култове към Озирис, Хор и Изида – повечето изображение на икони, особено тези с девицата и младенеца са вдъхновени от тук. Хор е роден от девицата Изида. Озирис умира и възкръсва след третия ден. Образи на Изида, кърмеща Хор, се заменят от Мария с младенеца.
• Гръцка и Римска философия – От тях са взети идеите за физичен и метафизичен свят, както и тези за разделението на човечеството.

Подобно на повечето религии, християнството също разчита на страха, за да ръководи своето паство. Ако си добър, което буквално означава да изпълняваш каноните, ще отидеш в Рая, който е изкопирана версия на Елисейските полета. Но ако си лош – ще отидеш в Ада, или иначе казано, в царството на Хадес, където ще ти се случат лоши неща.
Понеже темата е за сатанизъм, няма как да не споменем за демоните. Църквата не просто отхвърля старите богове, а ги демонизира – буквално. Това е стратегия на културна подмяна: божествата на победените се превръщат в демоните на победителите. Примери за това са:

Статуя на Баал мълниеносецът от Угарит. Музеят на Лувъра.
Wikipedia

• БААЛ (BAAL) – Това е финикийски бог на бурите, плодородието, но и на богатството. В християнството е противник на Яхве. Интересно е, че култът към БААЛ е жив и до днес. Според доста „конспиративни“ теории, негови основни поклонници са висшите масонски ложи.
  
• МОЛОХ (MOLOCH) – Това е семитско божество на огъня. В Библията е кръвожаден демон, който яде деца.
• ПАН (PAN) – Гръцки бог на музиката, сексуалността и веселието. Той е изобразен с рога, копита и космати крака. Поради тези външни белези, в християнството се превръща в една от формите на дявола.
• ЛИЛИТ (LILITH) – Вавилонска богиня на нощта, на женствеността и тъмнината. В юдеизма е първата жена на Адам, и първата прогонена от Рая. В християнството е вещица, която е продала душата си на демоните. На нея ще посветим отделна статия.
  

  Релеф на тройната Хеката. Три женски фигури, рамкирани в едикула, с високи полои на главите, облечени в хитон и пеплос, държащи факли в ръце. Мрамор – Прага, Дворец Кински,
  Wikipedia

• ХЕКАТА (HEKATE) – Гръцка богиня на луната, магията и мрака. Християнството я превръща в обладана от демони вещица.
• АСМОДЕЙ (ASMODEUS) – Персийски/Вавилонски бог на страстта. Християнски демон на покварата и разврата. Изключително добра австрийска блек метъл банда.
• ПАЗУЗУ (PAZUZU) – Древен Вавилонски бог на южния вятър. Образът на Пазузу е брутално изкривен във филма „Екзорсистът“ (1973), където е представен като въплъщение на абсолютното зло. В действителност, в шумеро-вавилонската традиция, Пазузу е бил призоваван не за обладаване, а за защита от зли сили, особено срещу демона Ламашту. Католическата църква, чрез киното и популярната култура, използва този архетип — непознат за повечето хора — за да инжектира страх и да утвърди образа на нуждата от екзорсизъм, спасение и духовна власт. Това е класически пример за религиозна стратегия: използване на чужда, непозната символика, превърната в заплаха, с цел да се засили зависимостта от институционалното „спасение“.

Разбира се, има цяла демонология с примери като тези, но тези оформиха общата картина. Но понеже говорим за демони, няма как да не споменем и дамите, и това как християнството третира равенството между половете, което е основно правило в предходните древни религии. Въпреки че то често се представя като религия на любов и справедливост, в основата му липсва реално равенство между половете. От самото начало, учението се изгражда върху патриархална йерархия, в която жената е подчинена на мъжа – както в обществото, така и в духовния ред. Още в Битие жената е създадена „от реброто на Адам“, не като самостоятелно същество, а като помощница. След т.нар. грях в градините на Рая, именно жената е натоварена с вината за падението, което поставя основата за хилядолетно религиозно оправдание на мъжкото господство.
(бел. ред. В този контекст, жената е наказана допълнително да изпитва болка и да посреща с мъка новия живот от утробата си. Църквата исторически е смятала облекчението на болката при раждане за грях и неподчинение на божията воля, което е довело до осъждането на множество билкарки и лечителки, които са помагали за родилни мъки с лечебни растения и отвари.)

„Тайната вечеря “ на Леонардо да Винчи (1498). фигурата до Исус в „Тайната вечеря“ не е апостол Йоан, а именно Мария Магдалена.
Wikipedia

В Новия завет, апостол Павел открито заявява: „Жената да мълчи в църквата“ (1 Кор. 14:34) и „Мъжът е глава на жената“ (Еф. 5:23). Жените са изключени от свещеничеството, от правото на духовно лидерство и биват представяни или като покорни девици, или като блудници, нуждаещи се от спасение чрез мъжка милост.
Фигурата на Мария Магдалена – една от най-близките сподвижнички на Исус е целенасочено деградирана от апостолите и църквата, която я нарича блудница, въпреки че в гностическите Евангелия тя е представена като първата свидетелка на възкресението и носител на тайно знание. Потискането ѝ е част от системна стратегия за заличаване на женския духовен авторитет.

Истинското равенство между половете е несъвместимо с патриархалния модел на църковната власт, изграден върху контрол, подчинение и вина. Затова философии като херметизма и сатанизма, които приемат жената като равна (а понякога дори издигната като въплъщение на тъмната мъдрост – Лилит, Изида, Хеката), се превръщат в естествена алтернатива на догматичното потисничество. Интересен факт е, че в гностическите Евангелия на Мария, на Филип и на Тома – Мария Магдалена се явява истинският духовен наследник на Исус, неговата довереница, а според някои текстове, тя е и негов партньор. Там тя не мълчи – тя говори, учи, спори с апостолите и носи дълбоко познание. Завистта и патриархалният страх на мъжете около Христос водят до изтласкването ѝ от централната роля в историята на вярата. По този начин, църквата унищожава символа на божествената женственост, за да наложи модел, в който жената е мълчалива, покорна и духовно зависима.

Най-общо казано, християнството се представя като религия на любов и истина, но исторически и доктринално, то е изградена система за контрол, потисничество и културно подчинение. Използвайки страх, вина и обещания за отвъден живот, църквата налага своята власт чрез насилие, унищожаване на знание, демонизиране на други вярвания, и подчиняване на жените. Вместо да издига духа, християнството налага догма, потиска свободната мисъл и превръща божественото в институция. То е религия, която не търси просветление, а подчинение; не предлага знание, а изисква вяра; и не освобождава, а оковава. В свят, в който достъпът до истината и личната духовност е възможен, няма място за религии, които изграждат своята власт върху страх, вина и фалшива морална монополия. Докато поколения наред са коленичили в страх и молба пред икони, вярвайки че спасението идва отвън, човечеството е загубило безценно време, знание и сила. Вместо да се търси лечение, се е търсила прошка. Вместо да се изследва светът, страхът е забулил жаждата за знание в тежката си пелерина. Хиляди хора са умрели от болести, за които е имало лечение – но били обявени за „наказание от Бога“; жените, носещи познание за билкови лекове, били изгорени като вещици; мъдростта на звездите, тревите, ритуалите и вътрешната алхимия била погребана под църковен мрамор. Вярванията в собствената сила, в цикъла на природата, в божественото в човека, били заклеймени като сатанински. Вместо да лекуваме – се молихме, вместо да се пробудим – заспахме. И в този сън се изгубиха цели светове от окултни и херметични учения, чието възстановяване днес е дело не на църквата, а на онези, които тя нарича еретици и ги преследва като такива.

   И това, скъпи приятели, е кратката версия на това защо не вярвам в християнския бог.

Тук е точният момент да направим едно важно разграничение: обществото възприема два напълно различни вида „сатанизъм“.
Първият е църковният сатанизъм, по-известен като дяволопоклонничество. Той е изграден от хора, които вярват в библейския бог, но заемат страната на неговия антагонист – дявола. В този тип вярване, дяволът не е символ, а реална фигура, която играе ролята на бунтовник в рамките на същата система. Символиката тук включва обърнат кръст – знак за отрицание на Христос, както и демонични сигили, използвани в ритуални действия. Но този модел остава напълно зависим от християнския мит, просто с обърнати роли.

Другият – истинският сатанизъм – няма нужда да избира страна, защото не приема самата игра на подчинение. Той не почита нито бог, нито дявол, защото осъзнава, че не можеш да се кланяш на тъмната половина на една система, ако не вярваш в цялата ѝ рамка, както и обратното. Но какво е сатанизмът? Сатанизмът е философията на онзи, който не коленичи и не се моли, за да получи това, което му се полага по право. Сатанизмът не е култ към зло, нито поклонение пред измислен демон. Това е философията на човека, който отказва да бъде роб – на бог, на догма, на вина. Сатанизмът издига личната воля, разума и свободата над всички „свещени“ авторитети. Той гледа право в очите и не търси спасение – защото не вярва, че е изгубен. Сатанистът не моли, не се изповядва, не проси прошка от измислени герои. Той търси сила в себе си, а не в небето. Не се бои от мрака, защото знае, че в него расте познанието, а не в светлината на слепите вярвания. Сатанизмът е отказът да приемеш, че си създаден счупен и трябва да бъдеш поправен. Това е бунтът на онези, които не търсят господар – защото вече са открили царството вътре в себе си. Сатанизмът обожествява АЗ-ът, като неизменна и важна част от общата картина на вселената.
(бел. ред. Нека също уточним, противно на грешните схващания, че липсата на етика и морални ценности не са част от тази философия.)

Много от вас ще попитат какви са нашите закони, какви са нашите канони, и в какво вярваме? Отговорът е – в силата и законите на Природата и Вселената. Те са навсякъде. Вие и вашият начин на живот сте резултат на тяхното влияние. Тяхното послание ще намерите скрито в митологията, в древните разкази, ръкописите, в творчеството на старите автори, изобразено в картините на вечните майстори. Сатанизмът утвърждава един прост, но мощен принцип: природата не се нуждае от прошка, защото не греши. Тя убива, създава, срива и въздига със същата сурова необходимост, с която бие сърцето и се движат планетите. За разлика от християнството, което заклеймява инстинкта, плътта и знанието, сатанизмът вижда в тях пътя към лична сила, свобода и истина. Тази философия не е нова, тя е била присъстваща, но скрита в творчеството на великите умове, които са мислили отвъд догмата.

Vitruvian Man – Leonardo Da Vinci – Photo from www.lucnix.be. 2007-09-08 (photograph). Photograpy: This image is the work of Luc Viatour
Wikipedia

Леонардо да Винчи, с Витрувианския човек, обединява дух и материя, показвайки, че човешкото тяло е отражение на космичния ред. Това негово изображение показва т.нар. „Златно сечение“, което е основен принцип в математиката на вселената. Данте Алигиери може и да описва Ада в своятa „Божествена комедия“, но го представя като път към себепознание, където Луцифер стои замръзнал в центъра – не като огнен тиранин, а като огледало на човешката вина и страх. Хиеронимус Бош скрива в своите хаотични сцени алхимични символи, намекващи за вътрешната трансформация през плътта, страстта и срива. Гюстав Доре, илюстрирайки Данте, създава не Ад, а психологически лабиринт, в който осъждането идва от човека, не от Бог.
В множеството гравюри, картини и ръкописи от Средновековието и Ренесанса присъства алхимичната тройка: тяло, душа и дух – същата, която сатанизмът възприема не като йерархия, а като равноправен съюз. Символите на змията, черепа, голата фигура, пентаграма, огънят и луната говорят не за зло, а за трансформация, цикъл, истина и сила, скрити под булото на „греха“. Никога не забравяйте думите на Пикасо – „Изкуството е лъжа, която ни кара да осъзнаем истината“.

   Предполагам, че вашият следващ въпрос би бил: Какво се случва след смъртта, според сатанизма?

Той не обещава Рай. Не продава спасение. Не предлага утеха, базирана на страх от неизвестното. За разлика от религиите, които търгуват с надежда за вечност в замяна на подчинение, сатанизмът приема смъртта като част от естествения ред – без лъжа, без прикритие, без утешителни басни. Ако не беше хилядолетната хегемония на религиите, хората щяха да са наясно какво се случва с душите след като напуснат телата, защото отговорът на този въпрос е даден преди хилядолетия. Смъртта не е край, а преход – промяна на състоянието, не унищожение. Човекът е троичен: тяло, душа и дух. С тялото се свързваме със земното и сетивата си; с душата – с личността и емоциите; с духа – с висшето, вечното, божественото начало. След смъртта тялото се връща в земята, душата преминава през пречистване, а духът – ако е събуден и осъзнат – се завръща в Първоизточника.
Херметизмът дава най-точното обяснение, което гласи: „Това, което е долу, е като това, което е горе.“ – Смъртта не променя този принцип – тя просто разделя това, което е било временно събрано. Прераждането не е наказание, а шанс за усъвършенстване. Смъртта е врата, през която минават само тези, които знаят как да я отворят.

Един от херметичните трактати гласи – „Познавай себе си и ще познаеш боговете и вселените“. Това не е поетична метафора, а фундаментален закон на съществуването. Вселената не е разделена, а отражателна – всяко движение в тялото има свой еквивалент в звездите, и всяка промяна в природата отеква в душата. Сърцето ни бие в ритъм, подобен на пулсиращите неутронни звезди. Кръвообращението следва същата логика, по която текат реките и се завихрят галактиките. Клетките в човешкото тяло комуникират чрез електрически импулси, подобно на мълниите в небето или слънчевите изригвания. Човешкото ДНК е двойна спирала, както са спиралните галактики. Женският месечен цикъл отговаря на лунния цикъл, а сезоните на природата – пролет, лято, есен, зима – отразяват етапите на раждане, растеж, разпад и смърт в човешкия живот. Тялото е жива карта на космоса. Всеки орган е планета, всеки ритъм – орбита. Да познаеш себе си значи да разчетеш Вселената.

Човекът като микрокосмос; илюстрирано в Utrisque Cosmi на Робърт Флуд, 1619 г.
Wikipedia

Най-големият грях на църквата не е в нейните лъжи, а в отнемането на правото на човека да познава себе си като част от космическия ред. Вместо да учи, че човекът е микрокосмос, отражение на звездите и орган на природата, тя го нарече грешен, покварен и недостоен. Вместо да посочи сърцето като слънце, мозъка като Меркурий, гръбнака като канал на сила — тя го нарече плът, плътта — грях, а всяко знание извън нейната книга – ерес. Херметичният закон „Каквото е горе, такова е и долу“ бе заменен с „Мълчи и се моли“. Така бяха унищожени цели школи, посветени на разчитането на символите в тялото, звездите и природата – и с тях бе прекъсната нишката между човека и Вселената. Църквата не иска събудени хора, а покорни и послушни последователи. Не живи души, а коленичили сенки. И в това се крие истинското ѝ престъпление – че нарече божествения ред дяволско изкушение, и вместо да научи хората да бъдат част от Вселената, ги затвори в клетката на вина и страх. Църквата не просто отрече древното знание – тя скри самия Бог, онзи жив, дишащ, неизговорим принцип, който пулсира във всяко листо, всяка звезда и всяко сърце. Тя го замени с картина, с име, с трон и заповед. От безкраен, го направи ограничен. От вътрешен – външен. От сила – съдия. Така истинският Бог беше изгонен от природата и от човека, и заключен в храм от камък, достъпен само чрез посредник в расо.

   Мисля, че сега е подходящо да обсъдим и символиката в сатанизма.

Всички познавате пентаграмата. Когато я видите върху някого, вие си казвате, че той е или сатанист или фен на метъл музиката, като има голяма вероятност да сте познали и за двете неща. Но каква е истинската му символика? Пентаграмът е един от най-мразените и отричани символи от църквата, като винаги е бил свързван с бунтарство и преклонение пред дявола. Иронията е, че той не се появява като символ или текст в никой от заветите, а самата църква го използва като свой в ранното християнство.
Едно от най-старите изображения на пентаграм е открито в шумерски клинопис около 3000 г.пр.н.е. Там то илюстрира движението на планетата Венера, която „рисува“ пентаграм около слънцето. Пентаграмът символизира и „Златното сечение“, поради което е използван в Питагорейската школа като символ за здраве и хармония. В Рим е използван като символ за защита от зли демони и духове.
   Но ето каква е неговата основна символика:

Източник – Wikipedia

   Пентаграмът бива два типа – Правилен (един връх нагоре) и Обърнат (двата върха нагоре).
Той не е символ на злото, а на съвършенството, на човешкото същество в хармония с Вселената. Петте лъча представляват петте елемента – земя, вода, въздух, огън и дух – подредени така, че духът (върхът нагоре) управлява над материята. Пентаграмът е геометричен образ на микрокосмоса – човека с разперени крайници, като във „Витрувианския човек“ на Леонардо да Винчи, застанал в центъра на космическите сили. В него се съдържа златното сечение – принципът на божествената пропорция, което го прави свещен знак на красотата, баланса и универсалния ред. За окултиста пентаграмът не е оръжие, а ключ – врата между земното и небесното, материята и духа. Да разбереш пентаграма, значи да разбереш самия себе си като част от Великото дело на Природата, а не като паднало същество, както го нарича догмата.

Пентаграм взет от книгите на Агрипа.
Wikipedia

Обърнатият пентаграм – с два лъча нагоре – често е заклеймяван от християнството като „знак на дявола“. Но в херметичната и окултна традиция той не е зъл, а представя движение от дух към материя – слизане на божественото в земното, въплъщение, инкарнация и алхимично сгъстяване. Той показва, че човекът има силата да овладее материалния свят, вместо да бяга от него. В някои магически системи, обърнатият пентаграм се използва в ритуали за влияние върху физическата реалност, не като акт на злина. Демонизирането му от църквата е поредното оръжие в нейната война срещу знанието – защото да овладееш материята значи да си свободен. А свободният човек не коленичи. Истинският смисъл на пентаграма е скрит не в суеверията, а в геометрията на самото съществуване. Да го разбереш – значи да разбереш себе си. Да го отречеш – значи да отречеш природата и силата, която е била в теб още преди да се родиш.
Последният символ, с който ще ви запозная, е този на страшния Бафомет. В популярната култура той се използва като буквално изображение на библейския дявол. Този рогат приятел е посочен като причина за разгрома на тамплиерите, но все още служи за преклонение на някои от техните потомци – масоните. Но какво в действителност е Бафомет?
Бафомет не е дявол. Не е езически бог. Не е библейски демон. Той е алхимичен и херметичен символ, който представя съюза на противоположностите, пътя към вътрешно съвършенство и пробуждане. Бафомет не е идол за поклонение, а визуален код, който съдържа в себе си цялото учение на окултизма и това, което Алистър Кроули нарича „Пътят на лявата ръка“. Бафомет е алегория на цялостното същество, постигнало равновесие между светлината и мрака, духа и материята.

Изображение на Бафомет от „Догма и ритуал на висшата магия“ от Елифас Леви от 1856 г. Гербът носи латинските думи SOLVE (разтварям) и COAGULA (коагулирам), отразяващи духовната алхимия на творчеството на Леви.
Wikipedia

   Неговите елементи са:

•  Глава на козел – символизира сила, инстинкт, природно начало, необуздана воля.
•  Факел между рогата – символизира просветление, третото око, духовна осветеност.
•  Жестовете на ръцете (As above, so below) – „Каквото е горе, такова е и долу“ – херметичен закон за който вече споменах.
•  Пентаграм върху челото – Петте елемента – земя, въздух, огън, вода, дух – хармония на съществото.
•  Крила – Възвишеност, свобода, надрастване на материята.
•  Женски гърди + мъжко тяло – Андрогинност, съюз на мъжко и женско – алхимично съвършенство.
•  Кадуцей – Жизнена енергия, сексуалност, кундалини, алхимичен огън.
•  Полумесеци под фигурата – Баланс на лунните фази, подсъзнанието и промяната.

В съвременния свят Бафомет остава една от най-неразбраните и демонизирани фигури в културната война между догмата и личната свобода. Появата на негови изображения в изкуството, музиката, световната сцена или в действията на организации като „Храмът на Сатаната“ на Антон ЛаВей веднага предизвикват обвинения в „дяволопоклонничество“, въпреки че зад този образ не стои нищо друго, освен свобода на съвестта и защита на индивидуалните права.

   Да продължим по темата.

Едно от най-често повтаряните обвинения срещу сатанистите е свързано с тайни култове, ритуали и жертвоприношения. Но нека бъдем пределно ясни:

   Принасяме ли жертви в сатанизма? Не.

От написаното дотук би трябвало вече да е очевидно – ние не се покланяме на богове, не извършваме ритуали в служба на външна сила и няма на кого да се принасят жертви. Сатанизмът, в своята истинска философска форма, не изисква кръв, а съзнание.

   Позволете ми да споделя две лични истории.

Малко след пандемията създадох фондация с цел да помагам на възрастни хора, които преживяваха една от най-тежките зими в последните години. Онези от вас, които си спомнят началото на 2021 година, знаят за какво говоря. За съжаление, събитията не се развиха така, както се надявах – почти никой не даряваше. А и аз никога не съм бил добър в това да моля за помощ. Затова поехме всичко сами. Аз, съпругата ми и близки приятели станахме най-големите дарители в собствената си кауза. Прекарахме зимата, доставяйки храна на възрастни хора в близките селца, както и подкрепяйки бездомни животни с продукти и грижа. Фондацията по-късно беше замразена – защото се оказа голям разход – но онова, което остана, продължава и до днес. Аз съм израснал около животни и домът ни никога не е оставал без любимци. Също така, от години съм дарител за опазване на българското пчеларство – не заради конкретна кауза, а от лично убеждение.
Разказвам това не за похвала, а за яснота: Никога не съм наранявал животно. Никога не бих отнел живот, за да „докажа“ вярност към философия, която учи на свобода, а не на покорство чрез страдание.

Някои от вас може и сами да са стигнали до заключението, че философията на сатанизма следва принципа на привличането, който много хора в България познават, като „Тайната“. Това означава, че вселената ни връща това, което изпратим към нея. Вселената не мисли. Не съди. Не наказва. Тя откликва. Законът за привличането е прост: това, което излъчваш, е онова, което се връща при теб – не по морален принцип, а по вибрационен резонанс. Ако изпратиш омраза, ще привлечеш омраза. Ако изпратиш страх, ще срещнеш още от него. Но ако изпратиш сила, яснота, любов или намерение – дори в мълчание – целият космос започва да се пренарежда, за да ти отговори в същата честота. Това не е магия – това е законът на честотата, който древните наричали ритъм, вълна, вибрация, карма, или просто съдба. Болката, която проектираш навън, винаги се връща – не като наказание, а като учител. Затова всичко започва вътре в теб. Ти си центърът. Светът е отражение. Помните ли какво е казал Никола Тесла – „Ако искате да разберете вселената, мислете от гледна точка на енергия и вибрация“.

А дали се събираме на тайни места, облечени в черни роби и носещи бели маски? Честно казано — правили сме го. Но за съжаление, никой вече няма време за подобни игри.

Нека внесем малко яснота. Понеже сатанизмът няма канони, това означава, че всеки индивудалист или група от сатанисти имат правото да изразяват себе си по свой начин. Няма „правилен“ ритуал, няма задължителни символи. Има индивидуалност, воля, мисъл.

Нашият… да го наречем „орден“ — чисто на шега — е съставен от група приятели, с които се познаваме от години. Нямаме таен Телеграм канал, не се крием в тайна ложа. Общуваме си основно през социални мрежи и по телефона. Понякога, когато графиците ни се подредят по чудо, се събираме за по питие и добра пура, за да обсъдим философия, литература и светски теми — нищо, което би разтревожило Ватикана.

В началото на статията споменах, че направих опит да регистрирам сатанизма като официално вероизповедание в България. Причината? В един момент осъзнах, че ако искам да споделя с повече хора фактите, които разглеждам тук, това трябва да се случи със сериозност, отговорност и легитимност. Признатото от държавата вероизповедание не само вдъхва доверие, но и показва, че не лъжеш никого, не действаш тайно и поемаш юридическа отговорност за онова, което изповядваш.

Алистър Кроули (1925) Wikipedia

Съпругата ми – изключително добър юрист – подготви цялата документация, с внимание към всяка правна подробност. За да входира документите, изпратих най-близкия си приятел, който буквално премина през деветте кръга на бюрократичния ад, но се справи достойно.
След няколко месеца получих отговор: „Държавата има нужда от повече яснота по въпроса на кого се кланя сатанизмът и какви са тайнствата на неговата ритуална дейност“. Отговорихме спокойно и аргументирано – макар вече всичко това да беше описано в документацията. Подчертахме, че както Българската православна църква не е длъжна да описва всичките си ритуали в учредителните документи, така и ние не сме. Достатъчно е, че ритуалната дейност – ако изобщо съществува – не нарушава закона. А в случая такава дори не беше заявена.
Тук е важно да отбележа, че за да изразя философията на сатанизма по по-дълбок и културно разбираем начин, включих примери от творчеството на Алистър Кроули, най-вече от „Книгата на Закона“ и философията на Телема – без да ги приравнявам с вярванията ни, а като контекст и светогледна отправна точка.

Документите отново бяха входирани. Същият „войник“ отново отиде на битка с администрацията.
(бел. ред. Тук не е „Информация“.)

И… месеци по-късно дойде отговор.
Вероизповеданието не може да бъде създадено.
Причината? Цитирам по смисъл: Алистър Кроули проповядва свободен секс и в творчеството му има сексуални ритуали.
Да чуеш подобен аргумент от страна на институции, чиято собствена църква покрива скандали, които не са нито философски, нито морални, нито православни… — това не е библейско – ако ме разбирате правилно.

Моята партньорка в живота веднага предложи да повдигне въпроса пред европейските институции. Но аз отказах. За мен това беше добра идея, но не кауза на всяка цена. А и вярвам, че винаги мога да опитам отново – с по-твърди аргументи и още по-ясна позиция защо отказът е неоснователен. Все пак, когато едно вероизповедание решава дали друго има право да съществува, това вече не е религия – това е монопол. И ако държавата приема само вярата, която коленичи, а отхвърля философията, която изправя човека на крака, тогава проблемът не е в нас, а в самата идея за „толерантност“.

   Остава да отговоря на въпроса: Подходящ ли е сатанизмът за всекиго?

И отговорът е – твърдо не! Нека никой не се обижда, но това е философия за силни натури, които са наясно със себе си, които знаят какво искат от живота и не ги е страх да се борят, за да го постигнат. Повечето хора са слаби, те имат нужда да вярват във въображаемата фигура, която им показва църквата. За тях е по-лесно, когато знаят, че доброто идва от бог, лошото от дявола, а когато нещата се объркат – ще го наричаме изпитания на вярата. Все пак, не всеки е готов да носи бремето на собствената си свобода. Истинската отговорност е тежка – тя не обещава Рай, не утешава, не прощава автоматично, и то за правилната цена. Затова за мнозина е по-добре да останат там, където има готови отговори, където грехът се изкупва с молитва и пари, а не със себепознание. За слабите, за онези, които се боят от тъмното в себе си, библейският бог е утеха – пастир, баща, господар, който ги води, за да не мислят сами. И това не е укор. Това е реалност. Не всеки би търсил истината. Някои ще предпочетат сигурната лъжа. Вероятно е по-добре така – защото силата в ръцете на слабия често води до разрушение. Сатанизмът не е за всички. Той е за онези, които могат да гледат в бездната – и да не извикат името на някой бог, а своето собствено. Казвам го отговорно от позицията на човек, който е преминал през изпитания, след които единици биха успели да излязат цели и здраво стъпили на краката си.

Мисля, че е крайно време да сложа точка на тази тема, защото ако продължавам да пиша, ще се наложи да изпратя бутилка скъп алкохол на редактора си. В заключение, искам да кажа, че ако хората започнат да мислят логично и да задават правилните въпроси, това няма да ги направи сатанисти, но може да направи животът им по-лек.

Едно от нещата, за които съжалявам най-много е, че Българите сме забравили, или по-скоро пренебрегваме, своята най-голяма ценност. Ние живеем на изключителна територия. Хората са забравили, че древна България беше храм – от върха на Родопите до дълбините на Дунава. Не ни трябваха църкви, защото всяка поляна беше олтар, всяка душа – храм. Преди християнството да прекръсти боговете ни на демони и да изсече горите на духа с желязото на догмата, България беше свещена земя – кръстопът на митологии, ритуали и сили, които все още ехтят в камъка и вятъра. Тук не се молехме на един-единствен бог. Тук се разговаряше с планини, слънца и сенки. Траките – нашите предци – вярваха в безсмъртието на душата, в прераждането, и в тайнствата, които се предаваха само на достойните. Боговете им не живееха зад облаци – те слизаха в пещери, говореха чрез светлина, вино, сън и музика.
Из цялата ни земя бяха разпръснати енергийни центрове и светилища, много от които съществуват и днес – Белинташ, Татул, Перперикон, Скрибина, Рупите… Това не бяха просто камъни – това бяха портали, където небето срещаше земята, а жреците не бяха посредници, а проводници на сила и знание. Орфей не бе просто музикант – той беше алхимик на душата, слизал в подземния свят, за да върне светлината. Бесите пазеха скрити мистерии, които Рим така и не успя да покръсти с кръв. Чудесата не бяха митове – те се случваха. Вода бликваше от камък, животни се раждаха с белези, звездите падаха в определени нощи и водеха до пещери, в които гласове шепнеха на древен език. Жените лекуваха с билки и заклинания, мъжете говореха с огъня и го почитаха като символ на мъжеството си. Всяка местност имаше дух, всяка река – памет, всяка скала – име.

А сатанизмът, херметизмът и древните учения – това не са религии, които искат от теб да коленичиш. Те искат да се изправиш. Да си върнеш силата, знанието, и връзката с вселената, която не те съди, а те отразява.

А ти, който четеш тези редове – каква е твоята религия?

Без реклами, без шум, само съдържание от сърце. Ако тази статия ти е харесала и одобряваш това, което правим, подкрепи независимия проект BGPentagram с дарение – ние пием кафе.