Да премахнем Нестинарството от църквата или църквата от Нестинарството?
През прохладните майски нощи, когато слънцето се скрива зад иглолистните дървета, тъпаните започват да бият в ритъма на дивото сърце, а гайдите им прогласят сякаш викът им зове древните богове да се присъединят към тях – тогава започва едно от най-мистичните преживявания по нашите земи – нестинарският ритуал. Това не е просто танц върху живия огън, а пътуване, забравен ритуал, който е оцелял през дългите векове за да ни напомня, че магията все още съществува, а немислимото е възможно.
Но сега живеем в 2025та година и се намираме в страната не неограничените абсурди. Като потвърждение на тези факти, сливенският митрополит Арсений издаде разпореждане, с което забранява използването на икони и християнски артефакти по време на нестинарските обичаи. Той определя нестинарството като езически ритуал, който няма място в православната традиция, призовавайки вярващите да не участват и да не подкрепят тези обичаи, защото имат дяволски корени от далечния изток и се използват за развлечение на отегчени туристи. Това е напълно неуместно твърдение от негова страна, което показва абсолютното неразбиране на ритуала и на източната мистика, която няма нищо общо с него. От своя страна, главата на църквата Патриарх Даниил подкрепи тази позиция, заявявайки, че нестинарството е езически обичай без връзка с християнската вяра. Той подчерта, че използването на икони в нестинарските танци е неподходящо и не съответства на православната практика.
Като отявлен критик на църквата, ще се съглася с тях, защото на мен също не ми харесва нещо толкова древно като нестинарството да се обвързва с нещо толкова консервативно като българската православна църква.
Нека направим нещо, което те нямат интерес да свършат, и заедно да потърсим корените на нестинарската традиция.
Какво представлява самият ритуал?
Нестинарски ритуал
Източник: https://izumitelno.com/
Нестинарският обред се провежда най-често на 21ви май, който е денят на светите Константин и Елена. В центъра му е обредният огън, който най-често е разгарян в центъра на селото. След като жаравата изгори до идеално червено (жив въглен), нестинарите, които най-често са облечени в бяло, и носещи иконата на светците в ръце, започват да танцуват босоноги върху огъня, изпадайки в транс, придружен от специфичен ритъм на тъпан и гайда.
Това не е фокус и тук няма таен номер. Танцът не причинява изгаряния — не защото жаравата не е истинска, а защото се смята, че нестинарят не танцува сам, а божествена сила го води и закриля.
Кои са корените на нестинарството? Това е трудно да се проследи, защото огънят винаги е бил неизменна част от древните традиции и вярвания. Той е символ на пречистване, надграждане, опрощение и прераждане. Според окултните текстове, след смъртта на тялото, душата се пречиства от греховете си, преминавайки през техния пламък.
Един от малкото ръкописи, които се спират конкретно върху традицията за ходене по жарава, ни насочва към култа към древноегипетската богиня Изида.
Изида и Озирис
Изида е богинята-майка, пазителка на възкресението, тайните и лечителството. В легендата се разказва, че докато тя търси тялото на своя съпруг Озирис, който е предаден и убит от своя брат Сет, тя попада в древно царство и става дойка на един от синовете на Фараона. Тя вижда потенциал в детето, затова решава да му даде дарът на безсмъртието. Вечер, когато всички заспивали, тя слагала детето в жарта на огнището, където то трябвало да върви по нея, като по този начин достигне божественото. Самата тя се превръщала в лястовица и бдяла над него.
Култът към Изида и Озирис е включвал ритуал, подобен на този на нестинарството. В момента нашите нестинари държат в ръцете си иконата на светите Константин и Елена, а древните са държели символи, свързани с Озирис и Изида. Интересен факт е, че древноегипетската и тракийската митология се припокриват по множество фактори, някои от които са празниците, ритуалите и тяхното изпълнение. Сами виждате, че в България има множество египетски гробници, артефакти и пирамидални структури, и това съвсем не е защото при нас са идвали отегчени туристи от Египет. Ако желаете да научите повече за връзката между двете, насочете се към книгите на Стефан Симеонов.
Статуя на Константин Велики Изображение: AtlasObscura https://www.atlasobscura.com/
Нека се върнем в нашето съвремие и разберем: кои са Св. Св. Константин и Елена?
Император Константин Велики е роден на територията на днешна Сърбия. В началото на IV век Римската империя е в упадък. Старата столица вече не е сърцето на света, а изпълнена с интриги, разкош и бедствия черупка на някогашното ѝ величие. Империята е разделена на Изток и Запад, управлявана от няколко съперничещи си императори в т.нар. „тетрархия“, а вътрешни междуособици, чужди нашествия и икономически колапс разяждат нейната същност. Старите богове на Рим са мъртви. Храмовете на Юпитер, Марс и Венера са студени и безгласни. Никой не вярва в тях истински — не и във време, когато чумата, гладът и готите са по-реални от всяко обещание за вечен живот. Народът е объркан, уплашен и обезверен. А една вяра — тази на подземните катакомби, на мъчениците и бедните — християнството, започва да набира сила.
Християнството не е просто религия. То е мрежа – дисциплинирана организация с централизирана доктрина, свой морал, и готовност да страда за идеите си, или да накара други да го направят. В момент, когато армията е корумпирана, сенатът — безсилен, а боговете — бездейни, Константин вижда в християнството небесна легитимация за своята власт, морална опора за разлагащата се имперска структура.
Историята разказва, че преди битката при Мулвийския мост през 312 г., Константин вижда кръст на небето с надпис „In hoc signo vinces“ (С този знак ще победиш). Това видение, било то реално или изкусно създадено като пропаганда, бележи завоя, в който една умираща империя посяга към една религия на разпнат бог, за да я превърне в нова форма на императорски контрол.
С Медиоланския едикт през 313 г., Константин узаконява християнството, не защото е новороден апостол, а защото знае, че ако иска да съхрани Рим, трябва да даде на народа нова надежда, нова йерархия и нов бог. И така започва най-голямото политическо и духовно преобразяване в историята на Европа.
Седнала статуя на императрица Елена (Света Елена, майка на император Константин Велики). Антонинов период (втората половина на II век сл. Хр.) с глава, преработена през периода на Константин. Изложена като част от изложбата „Константин 313 г.“ в Колизеума (август 2013 г.). Рим, Италия.
Wikipedia
Докато Константин Велики е инструмент на властта, неговата майка Елена е инструмент на вярата и мистичната легитимация. Тя не е само императрица. Тя е образ на жрицата в нова епоха, майка на царя и духовна пратеничка на Империята към Светите земи.
Според хрониките, Елена не е от благородническо потекло. Родена е около 248 г. сл. Хр., вероятно в селището Дрепана във Витиния (днешна Турция). Някои историци я наричат любовница на император Констанций Хлор, други – съпруга, но всички са съгласни, че тя произлиза от низшите прослойки. Това обаче я прави още по-значима: от периферията на властта, тя достига до самия ѝ център, когато синът ѝ се възкачва на императорския престол. Превръщайки се в Августа – почетна титла за императорска майка, Елена започва духовна мисия, която ще остави отпечатък върху цялата християнска култура.
Около 326–328 г., тя предприема поклонничество до Йерусалим, което ще се превърне в едно от най-важните религиозни пътувания в историята, защото според преданието, тя открива мястото на Разпятието и Истинския Кръст на Исус Христос, след като разкопава хълма Голгота. Издига базиликата на Гроба Господен – храмът, който става сърцето на християнския свят, и твърди, че е открила гвоздеи от кръста и част от оригиналното Евангелие. Историците спорят дали тези открития са автентични или част от добре премислен политико-религиозен проект, но няма съмнение, че Елена става символ на „жената, която намира загубеното свещено“ – архетип, познат още от митовете за Изида, която събира частите на Озирис.
Може да изглежда, че нестинарският ритуал е просто тържество в чест на Светите Константин и Елена — двама канонизирани християнски светци, обединени в икона, около която се върти цялото тайнство, но в действителност, този избор не е дело на църквата. Той е дело на народа.
След християнизацията на българските земи, езическите ритуали не изчезват — те променят лицето си, но запазват душата си. Така древният обичай на ходене по жарава, пречистване чрез огън и пророчески транс, не може да бъде убит. Просто приема нови одежди, за да бъде съхранен.
Нестинарският обред винаги се провежда на 21 май — денят, в който православният календар чества Св. Константин и Св. Елена. Това не е случайно съвпадение, а стратегическо закотвяне: за да не бъде забранен, обредът се „маскира“ като празник на светци. А какво по-удобно от царя и майка му — защитници на вярата, почитани от църквата? Но изборът не е само прагматичен. Константин и Елена са архиетипна двойка – той е цар, закон, огнена воля; тя е майка, мъдрост, жрица на светинята. Заедно, те въплъщават мъжкото и женското начало, също както боговете и богините в старите мистерии – Озирис и Изида, Инана и Тамуз, Дионис и Ариадна.
Народът ги приема, не защото е забравил какво стои зад обреда, а защото е разбрал как да го съхрани. Иконата на Константин и Елена не е християнска фасада – тя е щит за огъня, позволение ритуалът да продължи в очите на църквата, докато душата му остава вярна на по-дълбока, неизказана истина.
Но ето, че днес църквата вдига пръст срещу нестинарите и техните икони, наричайки обреда езически, нечист и дяволски. Аз бих внимавал повече на нейно място, защото може да разпали огън, който не може да бъде потушен. И това е защото иконата, която нестинарите носят, не е оковата на обреда, а мостът между старото и новото, между това, което се е запазило, и това, което още спи. Ако църквата насили нестинарите да оставят този мост… те ще продължат без него. И тогава ще се види нещо, което от векове се прикрива с образи и рамки: Магията не е в иконата. Огънят винаги е бил под властта на човека, който я държи. А този човек в този момент представлява нещо, което църквата никога няма да признае, а именно портал между духовния и физическия свят, между вярата и реалността. Той представлява доказателството за магията на природата и волята на човешкия ум.
Когато хората започнат да вървят по жаравата без светци в ръцете си, и усетят, че пак не изгарят, може да се запитат: А без икона може ли? А без кръст? А без храм? И точно тогава, в този миг на съмнение, огънят може да започне да говори отново — не на езика на литургията, а на езика на древната кръв, на Земята и Звездите.
Църквата трябва да бъде предпазлива. Защото ако продължи да гони духове, които само народът може да укроти, може да се окаже, че сама отпушва не онова, което мрази – а онова, от което се страхува най-много.
Без реклами, без шум, само съдържание от сърце. Ако тази статия ти е харесала и одобряваш това, което правим, подкрепи независимия проект BGPentagram с дарение – ние пием кафе.