Полтъргайстът Кики: случаят, който България забрави

Град Пловдив. Зимата на 1990 година.
Тогава десетгодишната Даниела се прибира вкъщи, без нищо да подсказва, че това ще бъде един от последните напълно обикновени дни в детството ѝ.

Вечерта тя е в стаята си и чете учебник, когато вратата зад гърба ѝ се затваря сама. Решава, че е станало течение, става и отново я отваря. Не отдава значение на случилото се.

През нощта сънува, че лети, а после започва да пада стремглаво надолу. Събужда се рязко от шепот в ухото. Уплашена, буди родителите си. Те я успокояват, обясняват ѝ, че това е просто кошмар, и остават при нея, докато заспи отново.

На следващия ден майка ѝ я пита дали иска шоколад от магазина и излиза. След няколко минути Диди чува гласа ѝ, който я вика по име откъм кухнята. Тя отива натам, но намира само баща си, седнал и четящ вестник. Когато го пита защо майка ѝ я е викала, той се усмихва и ѝ казва, че тя още не се е прибрала.

Следващата вечер, докато съпрузите гледат телевизия в хола, забелязват как светлината в стаята на Диди започва да светва и да изгасва непрекъснато. Майката влиза при детето и му прави забележка да спре да си играе с ключа, защото ще изгори крушката.

На следващата вечер Диди е на гости при баба си. Когато родителите ѝ се прибират вкъщи, ги посреща необичайна гледка – столовете са качени върху кухненската маса. Това е първият момент, в който започват да осъзнават, че нещо не е наред.

Двамата тръгват веднага да приберат дъщеря си, без да ѝ казват какво са видели, за да не я плашат. Въпреки това я питат дали не е решила да си играе в кухнята. Диди отговаря спокойно, че не тя, а Кики си е играл там. Когато я питат кой е Кики, момичето казва, че не знае, но че живее в стаята ѝ и я плаши.

Продължението на този текст – с анализа и контекста – е публикувано в Patreon.